Невъзможното завръщане в ценностите на родния свят в стихотворението „Скрити вопли” от Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов е един от първите български символисти. При него нищо не остарява и най-вече поетическата форма и чистотата на емоциите, които вплита в творчеството си. Поезията му остава спътник не само на младостта ни, но иа живота ни. В стихотворе

Димчо Дебелянов е един от първите български символисти. При него нищо не остарява и най-вече поетическата форма и чистотата на емоциите, които вплита в творчеството си. Поезията му остава спътник не само на младостта ни, но иа живота ни. В стихотворението му „Скрити вопли” е представена невъзможността да бъде възроден споменът на лирическия Аз.

Той е в постоянен конфликт със заобикалящата го действителност, но ровейки и бродейки в спомените си, за да го избегне, не успява и това го кара да си мисли, че е „напразно спомнил майка и родина”.

Лирическият Аз търси разрешението на своя проблем в завръщането си в родния дом. Там той знае, че душата му ще бъде в хармония и всичките му тъги и боли ще се заличат.

Успоредяват се смирението, тишината и покоят в спомените на лирическия герой за миналото:

… да се завърнеш  в бащината къща,
когато вечерта  смирено гасне
и тихи пазви  тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни  и нещастни.

Изходът от заобикалящия го студен свят е в спомените на лирическия герой, но дали те могат да бъдат възродени? Точно това разрешение на конфликта е много трудно осъществимо и затова героят изпитва „радост плаха”.

Топосите, използвани  от Димчо Дебелянов-  двор и праг  представят границата  между двата свята.  Светът на родното  и светът на  другите, чуждите  хора. Срещата на героя с майка му е представена като ритуал. В нейния свт той може да намери успокоение за душата си и лек за болката си. Неразбраният Дебелянов герой идва от студения, мрачен свят и влиза в топлия, изпълнен със светли спомени роден дом. Образът на майката е сакрален, тя е светица в този  дом-крепост:

…да те посрещне  старата на прага
и сложил чело  на безсилно рамо,
да изчезнеш е  нейната усмивка  блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

„Смирено влязъл  в стаята позната” , лирическият Аз ще почувства душевен мир и ще настане хармония в душата му. Иконата е символ на родното и отразява светостта на този пристан.

Последните два  стиха- поанта  представят идеята, че хубавите спомени,  за които лирическият  Аз бленува, остават само минало и не биха могли да бъдат възродени. Той осъзнава това и остава „печален странник”, и конфликтът между него и заобикалящият го студен свят никога не би бил разрешен. Автор: Албена Иванова